За книгата: година / "... Най-малкото Случевски беше художник. Пишеше стиховете си някак по детски, с драсканици - не с почерк, а с изказ. В поезията той беше езиков, но като Моисей. Той се нуждаеше от своя Аарон, за да предаде божествени думи на другите; той обичаше да играе под маската на някой друг: Мефистофел, „едностранен човек“, дух („Посмъртни песни“), обичаше да заема нечия друга форма, дори стихотворение на Пушкин. Когато например в „Песни от ъгъла” говореше направо от себе си, всичко излизаше някак несръчно, почти смешно и в същото време често пророчески силно, огнено ярко. В най-увлекателните части на своите стихотворения той внезапно се отклони в прозата, с една неуместно вмъкната дума разби цялото очарование и може би именно с това постигна съвсем особено впечатление, присъщо само на него. Стиховете на Случевски често са грозни, но това е същата грозота като тази на усукани кактуси или чудовищни ​​риби-телескопи. Това е грозота, в която няма нищо вулгарно, нищо ниско, по-скоро оригиналност, макар и чужда на красотата. ..." (В. Брюсов)